Помниш ли… – Яна Вълчева

Да нарека Яна Вълчева „прекрасна“ или пък „невероятна“, това би било липса на въображение. За мен тя е необикновена. Красива външно и вътрешно, докосва, погалва, а понякога съсипва с думичките, които реди наистина по необикновен начин! Малкото ѝ стихотворение „Помниш ли“, облечено с музиката на Иван Гогов и аранжимента на Светослав Лобошки, се превърна в любима песен на много, много чувствителни хора от всякакви възрасти. Хората със сърце! Защото сърцето и обичта никога няма да минат от мода! Обичам те, Яне! Продължавай да отпускаш и свиваш сърцата! Благодаря ти за таланта! Тони Димитрова ~~~ В стиховете на Яна Вълчева има нещо разпознаваемо още преди да сме го назовали – онова тихо място в човека, където любовта и паметта отдавна са престанали да бъдат две различни неща. „Помниш ли…“ е книга за нежността, която оцелява. За жената, която може да бъде едновременно силна и ранима, безстрашна и уплашена, горяща и тиха. За любовта не като съвършенство, а като човешка необходимост – понякога светла, друг път болезнена или невъзможна, но винаги истинска в мига, в който е преживяна. Яна не се срамува да казва „обичам“. И точно в тази откровеност е силата на стиховете ѝ. Защото сред свят, който все по-често ни учи как да се предпазваме, тази книга ни припомня нещо много по-важно – как да останем отворени към другия. Ива Спиридонова ~~~ „Помниш ли…“ е поезия за онова особено човешко време, което не се измерва с часовници, а със срещи, пропуснати мигове, завръщания и хора, останали да живеят в нас дълго след като присъствието им се е превърнало в памет. В тази книга любовта не е обещание за безоблачно щастие. Тя е изпитание на способността ни да останем живи отвътре – да помним, да прощаваме, да чакаме, да губим и въпреки загубеното да не се отказваме от близостта. Затова в „Помниш ли…“ любовната изповед постепенно нараства и се превръща в разговор за времето, което ни отнема толкова много, но не успява да ни отнеме онова, което сме обичали истински. И може би най-красивият въпрос на тази книга не е дали другият още помни. А дали самите ние сме запазили смелостта да обичаме, след като вече знаем колко боли. Симеон Илиев Аспарухов…