Клети създания

// Headline Алистър Грей преобръща легендата за Франкенщайн в един от най-прочутите си романи, превърнал се и в един от най-коментираните и награждавани филми // Intro Бела Бакстър е една от най-запомнящите се героини в киното, за чието изпълнение Ема Стоун получи „Оскар“ за най-добра актриса тази година. Но Бела е вече достатъчно добре известна на всички, запознати с творчеството на един от най-популярните шотландски писатели. Алистър Грей е затрупан със суперлативи за романа „Клети създания“ още при издаването му през 1992 г. Книгата е отличена с наградите „Уитбред“ и с наградата на вестник „Гардиън“ за художествена литература. Невъзможно е да си представите друга жена като Бела - едновременно изкусителна и по детски невинна и недодялана. Каква е нейната тайна, с която така неудържимо привлича бедния студент по медицина Арчи Маккандълс? Мистерията около нейния произход може да разкрие само приятелят му, гигантът-гений Богуин Бакстър. Тя ни отвежда на шеметно пътешествие от залите за дисекция във викториански Глазгоу, през аристократични казина, до мистериите на Александрия и публичните домове в Париж. // Second paragraph description Алистър Грей се заиграва с класическия викториански роман, демонстрирайки таланта си да преплита историческия контекст с елементи на фантазия и сатира. Неговият безспорен шедьовър е политическа алегория, достатъчно провокативен и провокиращ размисъл за сблъсъка между желанията на мъжете и независимостта на жените. По този роман Йоргос Лантимос създава своя възхваляван филм, удостоен с много отличия, между които четири „Оскар“-а, пет награди БАФТА и два „Златни глобуса“. Книгата излиза у нас с оригиналните илюстрации на Алистър Грей. // Full Text excerpt Увод Лекарят, създал това описание на свои преживявания през младостта си, е починал през 1911-та година и читателите, които не са запознати със смелото експериментаторско минало на медицината в Шотландия, може погрешно да го приемат като гротескова художествена измислица. Но онези, които прегледат доказателствата, представени в края на този увод, няма да имат повод да се усъмнят, че през последната седмица на февруари 1881, на Парк Съркъс № 18 в Глазгоу, един гениален хирург е съумял да създаде двайсет и пет годишна жена от човешки останки. Местният историк Майкъл Донъли не е съгласен с мен. Тъй като тъкмо той успя да спаси текста, който представлява по-голямата част от тази книга, трябва да опиша как го е намерил. През седемдесетте години на двайсети век животът в Глазгоу беше много вълнуващ. Старите индустриални предприятия, развили града, бяха затворени и изместени на юг, а избираемите управници (по причини, които всеки специалист по политическа икономия може да обясни) влагаха пари в многоетажни жилищни сгради и една постоянно разширяваща се мрежа от магистрали. В местния исторически музей на Глазгоу Грийн кураторката Елспет Кинг и помощникът ѝ Майкъл Донъли давали всичко от себе си, за да се сдобият с образци на местната култура, изтласквани в миналото, и да ги съхранят. От Първата световна война насам градският съвет не бил отпускал на местния исторически музей (наричан „Народен дворец“) никакви средства за закупуване на нещо ново, затова и придобивките на Елспет и Майкъл били предимно неща, спасени от сгради, набелязани за разрушаване. Бил нает склад във фабриката за килими „Темпълтън“ (която скоро щяла да затвори врати) и именно на това място Майкъл отнасял ценните си находки – прозорци със стъклописи, керамични плочки, театрални афиши, знамена на разпуснати профсъюзи и всевъзможни исторически документи. Елспет Кинг помагала понякога на Майкъл в тежката работа, тъй като останалите от нейния екип били асистенти, изпратени от ръководителя на градската картинна галерия в Келвингроув и никой не им плащал да измъкват разни предмети от мръсни и опасни сгради. На Елспет и Майкъл също никой не им плащал, разбира се, така че новите и много успешни експозиции, които те организирали, стрували на общината много малко или нищо. Една сутрин, докато минавал през центъра на града, Майкъл Донъли видял куп старомодни класьори, струпани на края на един тротоар, очевидно за да ги съберат хората от службата по чистотата и да ги унищожат. Надникнал в тях и видял писма и документи, датиращи от началото на века, изхвърлени от затворила врати адвокатска кантора. Нова фирма била наследила всичко, останало от старата кантора, и изхвърлила ненужните документи. Документите засягали предимно имотни сделки между лица и семейства, спомогнали за създаването на облика на града в старо време, и Майкъл видял там името на първата жена-лекар, завършила университета в Глазгоу – име, известно в наши дни само на историци, които се занимават с движението на суфражетките, макар че навремето тя била публикувала памфлет за общественото здравеопазване, написан в духа на фабианството. Майкъл решил да отнесе папките с такси и да ги прегледа на спокойствие; но първо се обадил във фирмата, откъдето били изхвърлени папките, и поискал разрешение. Разрешение не му било дадено. Един от старшите партньори във фирмата (добре известен юрист и политик от местен мащаб, чието име няма да споменаваме тук), казал на Майкъл, че като прегледал папките, е нарушил закона, тъй като те не били негова собственост и били предназначени да бъдат унищожени в обществения инсинератор. Заявил, че всеки адвокат е задължен да пази в тайна делата на всеки свой клиент, без значение дали той е унаследил клиента или не и дали клиентът е жив или мъртъв. Казал, че единственият сигурен начин да се избегне огласяването на стари дела е да се унищожат доказателствата за съществуването им, и че ако Майкъл Донъли спасял част от тази купчина от унищожение, щял да бъде обвинен в кражба. Така че Майкъл оставил купчината недокосната – ако изключим нещо дребно, което бил пъхнал в джоба си, преди да разбере, че по този начин извършва престъпление. То представлявало запечатан пакет, надписан с избледняло кафеникаво мастило както следва: „Писмо от д-р Виктория Маккандълс /до най-възрастния ѝ жи…